Каляване на емоциите в ранна детска възраст

Oтглеждането на емоционално пластични деца започва с това да им помогнем да се изправят пред всички свои чувства, дори пред неприятните. Част от този процес е свързан с разкриване на емоциите („Как се чувстваш?“), а друг важен етап от него изисква да продължиш напред, преминавайки през трудната ситуация („Какви са вариантите за решаване на проблема?“). В този момент емоционалната пластичност търси реалните практически стъпки за „решаване на проблема“, какъвто и да е той.

Най-добрият начин да се продължи напред е да насърчим децата си да използват техниката на брейнсторминга. Когато ги подкрепяте сами да търсят решения – такива, които имат смисъл за тях – те развиват не само самостоятелност, която ще им помогне да намират верния път в живота, но и свързаното с нея чувство за отговорност.

И тук се връщаме на идеята за малките корекции

Mалките промени, които ще стимулират детето да поема предизвикателства и да върви напред към това, което е важно за него. Главният фокус е върху самия процес – да експериментира, да опитва нови неща и да трупа знания и опит, което е за предпочитане пред черно-бялата представа за крайния резултат като „успех или провал“. Ако дъщеря ви се безпокои дали ще намери приятелки в новото си училище, тя едва ли ще намери общ език с всички наведнъж, така че може да я попитате: „Кое е най-подходящото място за нови запознанства?“ А на съзряващото момче или момиче, което се сблъсква с грубия свят на тийнейджърската социална среда – с неизбежните спорове и обидни прякори – задайте въпроса: „Какъв подход можеш да използваш към хората, чието мнение се различава от твоето?“

Преди време един мой колега – да го наречем Джон – участваше в турнир по голф за бащи и синове заедно с шестгодишния си син. Възрастните играеха срещу възрастни, а децата срещу деца, но някъде към средата на играта Джон видя сина си Кийт да плаче. Той прегърна детето си и внимателно го попита защо е разстроен, но беше ясно, че така няма да стигнат до същината на проблема достатъчно скоро, за да довършат срещите си от турнира.

Затова Джон предложи на Кийт, ако има нужда, да си поплаче. Но между другото го попита дали не би могъл едновременно да плаче и да играе голф. 192 Накрая обеща на сина си, че ако премине през всичките девет дупки, ще разнищят до дъно въпроса какво го е разстроило, още щом приключи турнирът. Кийт се съгласи, след което двамата се разделиха и довършиха играта всеки в своя отбор. Кийт се представи толкова добре, че спечели трофей.

Ако Джон не беше подходил толкова деликатно, ситуацията бързо щеше да се превърне в пример за „бутилиращо“ поведение – Кийт щеше да преглътне неприятните емоции и стиснал зъби да изкара играта докрай. (Спомнете си Том Ханкс във филма Тяхната собствена лига, който крещи: „В бейзбола не се плаче.“) Когато заставяме своите плачещи или ядосани деца да се държат по социално приемлив начин, несъзнателно им изпращаме посланието, че чувствата им нямат значение за нас.

Но Джон отдели време, за да прояви съчувствие, да признае и да приеме – и да се изправи пред – болката на сина си. Това беше достатъчно, за да помогне на Кийт да се дистанцира, да приеме осъзнато и безкритично емоциите си и да направи това, което ситуацията изискваше от него – да завърши турнира по голф.

По-късно, когато имаха време да поговорят, Джон разбра, че синът му е бил разстроен, защото е загубил една от топките за голф. В представите на шестгодишния Кийт топките бяха нещо скъпо и този почти незначителен инцидент го довел до истинска паника.

Много години след това Джон ми разказа, че не спира да напомня на сина си, че е възможно да плачеш и да играеш по едно и също време. Може би точно тази „игра през сълзи“ е истинската същност на емоционалната пластичност.

ТОВА Е ВСИЧКО

Малала. До 2009 година повечето хора не бяха чували това име. Но от този момент пакистанската тийнейджърка, носителка на Нобелова награда, се превърна в универсален символ на храброст и сила на характера. На 11-годишна възраст Малала Юсуфзай започва да списва под псевдоним блог за Би Би Си, в който разказва за живота си в Северозападен Пакистан, където ислямистките талибани, контролиращи областта, често забраняват на момичетата да посещават училище. В блога си Малала пише колко е важно за момичетата да имат образование.

След статията, която през 2010-та един репортер от Ню Йорк Таймс написа за живота ѝ, Малала получи световно признание, а в собствената си 193 страна – смъртни заплахи. През 2012-та талибаните изпращат наемник, който да я убие, докато се прибира с училищния автобус. Щом убиецът се качва в автобуса и заплашва да убие всички момичета, 15-годишната Малала не се поколебава да каже, че тя е момичето, което той търси. Мъжът стреля три пъти. Единият от куршум я улучва в главата.

Зиаудин, бащата на Малала, самият той активист в каузата за образованост, възпитава дъщеря си да отстоява това, в което вярва. Докато Малала лежи в безсъзнание, в критично състояние, сломеният баща се пита дали е постъпил правилно, окуражавайки каузата ѝ. Единствената утеха на родителите е, че убежденията на дъщеря им са били толкова важни за нея, че не се е поколебала да погледне смъртта в очите.

Когато Малала се възстановява от раните си, родителите ѝ осъзнават, че смелостта, с която са възпитали дъщеря си, е от полза дори за тях. „Тя ни успокояваше“, казва баща ѝ в реч, малко преди Малала да получи Нобеловото отличие през 2014 година, ставайки най-младият носител на наградата, само на 17 години. „Учехме се от нея как да проявяваме твърдост и в най-трудните времена.“ И за да не помислите, че тази история няма отношение към собственото ви дете, той добавя: „Tя е като всяко момиче. Кара се с братята си и плаче, когато не може да напише домашното си.“

Истинското послание на Зиаудин може да стигне до сърцето на всеки родител: „Защо Малала е толкова специална, толкова смела и уверена в себе си? Не ме питайте какво съм направил. Попитайте ме какво не съм направил. Не подрязах крилата ѝ. Това е всичко.

Източник: Из “Емоционална пластичност”, автор д-р Сюзън Дейвид